Детство на село
За моето дете селото е може би най-скучното място - няма интернет, телевизията не е кабелна, няма кино, няма заведения, а през последните 10 години няма дори и магазин! Къщите на село са обезлюдели почти всички. Едва 2 от тях са обитавани от хора постоянно, останалите оживяват само през месеците от април до септември. Но за съжаление синът ми е продукт на своето време, когато игрите на открито до късни доби са заменени с компютърни игри, сърфиране в нета, смартфони и таблети. Разбира се той обича именно всички тези изброени неща, както и предпочита да се намира сред "безопасността" на бетона и асфалта в града. Ето защо не може да оцени дъхавия килим на билки и треви по поляните, нито очарованието на разлистилата се на пролет гора, в която разглеждаш следи, търсиш нови пътечки и се оглеждаш внимателно при всеки странен звук. Във всичко това за днешните деца и младежи няма нищо привлекателно и интересно.
Съвсем не беше така по времето на моето детство. По онова време прекарвахме с брат ми лятото на село съвсем безгрижно, дори без да оценяваме какво богатство е общуването ни с природата и другите хлапета.
Дядо и баба бяха пенсионери. От години имаха животни, макар че стопанството им беше съвсем малко. Обикновено имаха 2 кравички и няколко овце, десет кокошки и разбира се котка.
Те се радваха на нашето присъствие на село и поради това, че помагахме с отглеждането на животните. През лятото кравите и овцете се извеждаха на паша по два пъти на ден - сутрин от 9 часа до обяд, най-често се прибирахме към 1 часа, а следобед от 3 до 7, та понякога чак до 8-9 часа вечер. Тогава пък започваха игрите на криеница, гонене на светулки и какви ли не лудории. Мисля, че никак не сме си давали сметка какво благословение е да си сред природата най-малко по 8 часа на ден. Струвало ни се е като най-естественото нещо.
Ливадите около селото предлагат разкошни гледки на море от плавно нагънати планински склонове и винаги красива палитра от гори и поляни.
Животните добре познаваха целия район и се движеха сами към различните пасища, като баба или дядо само задаваха посоката, когато ги развързваха от яслите. За нас оставаше да ги наблюдаваме да не влизат в чужди имоти и да не им се случи нещо лошо - да не се хранят с неподходящи неща, да не бъдат нападани от чужди животни и да не се загубят. През повечето време обаче не се налагаше да се прави кой знае какво, защото кравите си пасяха, а на нас ни оставаше много време за забавни разговори, игри, четене на книги и разбира се съзерцаване на красивата природа наоколо.
Точно по това време открих някои от най-любимите ми занимания - можех да си пея на воля, особено ако с мен нямаше никой, да уча английски, включително да си инсценирам диалози на най-различни теми, а книгите, които изчетох през онези лета бяха истинска наслада за свободолюбивата ми юношеска душа. Едва ли някой ще се учуди, че бях изчела всички книги за индианци, но естествено най-любима ми беше Винету.
Съвсем не беше така по времето на моето детство. По онова време прекарвахме с брат ми лятото на село съвсем безгрижно, дори без да оценяваме какво богатство е общуването ни с природата и другите хлапета.
Дядо и баба бяха пенсионери. От години имаха животни, макар че стопанството им беше съвсем малко. Обикновено имаха 2 кравички и няколко овце, десет кокошки и разбира се котка.
Те се радваха на нашето присъствие на село и поради това, че помагахме с отглеждането на животните. През лятото кравите и овцете се извеждаха на паша по два пъти на ден - сутрин от 9 часа до обяд, най-често се прибирахме към 1 часа, а следобед от 3 до 7, та понякога чак до 8-9 часа вечер. Тогава пък започваха игрите на криеница, гонене на светулки и какви ли не лудории. Мисля, че никак не сме си давали сметка какво благословение е да си сред природата най-малко по 8 часа на ден. Струвало ни се е като най-естественото нещо.
Ливадите около селото предлагат разкошни гледки на море от плавно нагънати планински склонове и винаги красива палитра от гори и поляни.
Животните добре познаваха целия район и се движеха сами към различните пасища, като баба или дядо само задаваха посоката, когато ги развързваха от яслите. За нас оставаше да ги наблюдаваме да не влизат в чужди имоти и да не им се случи нещо лошо - да не се хранят с неподходящи неща, да не бъдат нападани от чужди животни и да не се загубят. През повечето време обаче не се налагаше да се прави кой знае какво, защото кравите си пасяха, а на нас ни оставаше много време за забавни разговори, игри, четене на книги и разбира се съзерцаване на красивата природа наоколо.
Точно по това време открих някои от най-любимите ми занимания - можех да си пея на воля, особено ако с мен нямаше никой, да уча английски, включително да си инсценирам диалози на най-различни теми, а книгите, които изчетох през онези лета бяха истинска наслада за свободолюбивата ми юношеска душа. Едва ли някой ще се учуди, че бях изчела всички книги за индианци, но естествено най-любима ми беше Винету.